Страхът, който ни напомня, че сме хора

В началото се виждахме, когато аз реша. Вече ми плащат да се срещам с него - неизбежно е. Виждаме се ежедневно и начинът, по който го възприемам се промени. Преди за удоволствие прекарвах времето си с него. А да го виждам как се променя, докато сме заедно е истинско изкуство. Имам пълен контрол над него. Като глина в ръцете ми е.

В един момент обаче осъзнах, че срещата ми с него ме плаши. Кара ме да се сравнявам, изкарва наяве всичките ми неуверености. Празнотата му ме стряска. Знам, че всичко всъщност е временно и в края на срещата ни ще съм удовлетворена. Връзката ни е неизбежна. Аз завися от него и той от мен. И все пак понякога ме е страх от него... Срах ме е от белия лист.

---

Не е ли смешно как одухотворяваме страховете си, даваме им форма и очертания. Представяме си ги. А дали можем да ги победим, ако нямат конкретна форма? Как ще знаем срещу какво излизаме на бойното поле? Но всъщност не бих искала да срещам страховете си в плът.

Страх ме е най-вече от неща, от които няма нужда. Страх ме е от отхвърляне, въпреки че единственият, който искам да ме приеме го е направил отдавна. Страх ме е от чуждото мнение, а знам, че идентичността ми не произлиза от там. Страх ме е от смъртта (не, не от моята), а знам, че тя е победена. Искам с насмешка и дързост да мога да кажа „Здравей, моя бъдеща смърт“ или „О, смърт, къде е жилото ти?“.

Замислям се – страхът не е ли банален? Хората от векове се страхуват от едно и също. Когато всички се страхуваме това не се ли изтърква? Или може би страхът е малкото останала човечност, която ни напомня, че сме хора.

*текстът е написан в рамките на дисциплината „Творческо писане“ с ръководител Георги Господинов