Иван Ланджев и споделената обща култура

Благодарение на една курсова работа през последната година от университета се запознах и задълбочих в творчеството му, а малко след това, благодарение на работата ми, имах честта да го срещна – една от любимите ми творчески срещи.

Иван Ланджев е впечатляваща личност, рефлективен и изключителен творец…

Курсовата ми работа беше върху две книги на Ланджев в различни жанрове – „Ти, непрестанна новина“ и „За неизбежната случайност“. Ласкателната обратна връзка от преподавателката ми ми даде увереност, че явно съм написала нещо в правилната посока, така че, когато сега се върнах към текста реших да споделя част от него и тук. Тъй като двете книги, макар да не са нови, със сигурност си струват препоръката!

Как може един човек да е награден за „най-четен поет“ на Столичната библиотека и то не веднъж и друг, който твърди, че харесва поезия дори да не е чувал за първия? Може – нарича се информационен, комуникационен или културен „балон“. Добре че въпреки, че всеки от нас живее в свой „балон“, светът продължава да е до голяма степен свързан. Така неочаквано за мен преди време на хоризонта в моя балон се появи името на Иван Ланджев и то благодарение на алгоритмите на социалните мрежи и чрез преплитането на различните изкуства.

Иван Ланджев е обявен за „поет на годината“ на Столичната библиотека за 2023 и 2022 година, сред най-четените поети е и през предходните години. Въпреки това тази награда, макар напълно заслужена, ми се струва някак парадоксална… Започвайки да чета творчеството на Ланджев не предполагах в какви дълбоки води навлизам. Той е автор, който сякаш трудно би могъл да бъде четен от всички. Изключителната му интелигентност и богата обща култура не му позволява да пише под стандартите, които сам той намира в голямата литература. В творчеството си непрестанно прави препратки към имена, събития, години, цитира стихове. Трудно ще можеш да разбереш пълния смисъл и тънкия сарказъм в думите му, без да знаеш кой е Иван Цанев или Чехов, Толстой и Иван Теофилов, без да знаеш стихотворението „Маска“ на Яворов или да си слушал вечните джаз класики на Джон Колтрейн.

Точно като един непрестанно интересуващ се и търсещ да задоволи любопитството си човек, Ланджев не се ограничава нито в един жанр, нито само в изкуството на литературата. Твърди, че джаза например също е рефлексия, затова излизайки от литературното поле, коментира и музиката и спорта – винаги обаче във висшите им прояви.

Компетенцията, която демонстрира е впечатляваща, и то без претенция. Все едно да си чел произведенията на Чехов и да знаеш историята на Мохамед Али е най-нормалното нещо, което авторът предполага, за читателите си.

Изисква споделена обща култура.

„За неизбежната случайност“

При цялата мода със селфитата, едно стана особено популярно – „Българско селфи“. Това е заглавието на есе на Иван Ланджев, писано по време на пандемията и станало част от книгата му, излязла през 2023 г. – „За неизбежната случайност“. Текстът става изключително популярен, когато Захари Бахаров го прочита. Записът залива социалните мрежи и предизвиква бурни реакции. Дали защото много хора се припознават и се чувстват лично засегнати от острата сатира, която Ланджев използва, или защото засяга болни теми в обществото ни.

Макар на моменти да предизвиква комичен ефект, ситуацията, която авторът описва е по-скоро тъжна, най-вече защото безкрайно точно обрисува българската действителност. В свои интервюта Иван Ланджев споделя, че заедно с главния си редактор – Георги Господинов, са се колебали дали текстът да влезе в книгата, при положение, че е писан поне две години по-рано. Интересното обаче, е че написаното не остарява, а напротив – става все по-актуално. Това е именно, защото авторът безпогрешно е запечатал в това селфи характерните ни черти като народ. Ланджев е категоричен:

„Ако не ни харесва, какво виждаме в огледалото, то не е виновно и дисплеят на телефона също. Трябва да можем да си направим селфи без филтри“.

„Българско селфи“ е само част от всички различни по жанр и тематика текстове събрани в „За неизбежната случайност“. Преди да разлистите по-подробно страниците обаче си струва да се вгледате в корицата и заглавието на книгата. Наистина ли случайността е неизбежна? И изобщо кое е случайно – състоянието на съвремието ни, българската действителност? Щом е неизбежна има ли смисъл да се опитваме да я променяме?

Като рамка на книгата служи историята на лесничея Рой Съливан, който държи рекорда на Гинес за най-много преживени удари от мълния – седем. Изобщо цифрата седем играе много важна роля в „За неизбежната случайност“. Заради броя удари от мълния броят на предговорите е седем. Броят на послесловите също е седем. Книгата има седем глави и първоначалната идея на автора е текстовете в нея да са написани в рамките на седем години – между 2013 и 2020 г. Съдбоносната 2020 г. обаче променя плановете на Ланджев и книгата излиза едва три години по-късно.

Използването на това библейско число е само една от многото препратки и цитирания на свещения текст, с които Ланджев си служи. Използвайки текстове от Библията и в интервютата и в книгите си, авторът демонстрира не просто добра обща култура, а афинитет към християнството и ролята му в съвремието ни.

Ланджев е напълно открит пред читателите, споделяйки вътрешния си свят. Пише за несбъдната и споделена любов, за щастливите и трудни моменти от детството, за неслучилото се.

Да надникнеш в душата на автора е възможно най-вече чрез поезията му…

„Ти, непрестанна новина“

Книгата е третата стихосбирка на Ланджев, която излиза в края на 2018 г.

Авторът е определян като „бавен поет“. За своя метод на работа споделя, че не е от творците, които си поставят за цел да пишат всеки ден, за да „поддържат форма“. Пише поезия, когато има нуждата да излее на белия лист нещата, през които преминава и, с които се сблъсква докато „животът му се случва“.

Книгата започва с встъпителни думи, в които проличава характерна черта за Ланджев – той непрестанно се съмнява. Поставя под съмнение дори заглавието на собствената си книга. Тази самоирония е висша форма на интелигентност. Стига дори до съмнение в истинността на действителността ни. От тази гледна точна Иван Ланджев е въплъщение на сентенцията „Съмнявам се, следователно съществувам“.

В стихосбирката има много лични текстове, а един от моите фаворити със сигурност е „Чет Бейкър“, който се превръща и в песен на Ива Янкулова, с участието на „Молец“. Подобни произведения въздействат най-силно. Едната причина е може би, че

поезията, и като цяло добрата литература, не търпи неискреността.

Когато авторът не е откровен с читателите си това винаги си личи и не може да бъде прикрито. Друг подобен текст, включен в стихосбирката, носи заглавието „Papa Was a Rollin’ Stone“. Познавайки и биографията на автора е много по-лесно да разтълкуваш някои от скритите послания в текстовете на твореца. От биографията на Ланджев става ясно, че той е дете на разведени родители. Това стихотворение е искрено, дори до болка, послание към бащата.

Поетичния стил на Ланджев е особено интересен. Често използва разнообразни литературни похвати, пише и различни видове стихове, като подрежда думите и в рими. Философията определено оказва влияние и върху самия автор, върху подбора му на теми и изразни средства.

Както често в интервюта заявява, както пише и в началото на поетичната си стихосбирка, за Ланджев е важно чрез изкуството да поставя въпросите, които го интересуват, а не да им отговаря. В „За неизбежната случайност“ обаче сякаш прави точно обратното – дава отговори, и то свои отговори без претенция за универсалност или абсолютна истина. Насърчава читателите си обаче да намерят отговорите сами за себе си. А преди това да зададат правилните въпроси.

Иван Ланджев, както между другото и редакторът му – Георги Господинов, „идват от поезията“. Затова прозата им много се доближава и е на границата с поетичното.

Можем да наречем Ланджев поет, който пише проза.

Успешната симбиоза на двата различни жанра обаче е обоснована от личността и характера на автора. Той има едновременно дълбоката душа на поет и аналитичността на коментатор на съвремието.

Колкото повече от и за Иван Ланджев чета, толкова повече се убеждавам как един човек, един поет може да е необятен океан. Ланджев изисква да бъде четен от критично мислещи хора. Не че другите не могат да го четат – просто многопластовостта и различните значения ще се изгубят.

Интелигентността все още ли е на мода? Ако отговорът е положителен, то Ланджев е сред най-модерните хора.