Момчил Косев – да живееш мечтите си

Когато бях в седми клас с една моя съученичка толкова харесвахме местната група, в която той участваше, че изглеждахме като истински фенки на някоя световна звезда. Ако трябва да посоча една личност, която е оказала безспорно влияние върху част от живота ми и то съвсем несъзнателно, отдалеч, личност, към която откакто се помня до днес гледам с възхищение – това е Момчил Косев.

За моя най-голяма радост съм благословена да го познавам – споделяме един роден град и обща среда, в която сме израснали. Свързва ни любовта към хубавата музика и общата ни гимназия. А като се замисля

до голяма степен благодарение именно на него заобичах джаз музиката

и се запознах с творчеството на световни звезди, които сега са сред любимите ми.

Момчил е изключително впечатляваща личност! Покрай музикалното си семейство започва да свири и пее от малък, обича и да рисува, както и да спортува. Той е един от най-добрите китаристи в страната, фронтмен на групата SoulBmoll, няколко години работи с Васил Найденов, а от 2019 е и дясната ръка на Миро. Освен всичко той има изключително чувство за хумор, сърце, изпълнено с благост, харизма, заради която сцената го обича и усмивка, която те облива с топлина. Специфичният му глас е мед за ушите. А останалите музиканти от SoulBmoll са категорични – той е душата на групата.

SoulBmoll; Фотограф: Костадин Кръстев

Неслучайно избрах Мони да е първият ми гост в тази рубрика – човек, на когото искрено се възхищавам и чийто път, по който сбъдва мечти, е впечатляващ. А пътят започва така:

В Музикалната академия няколко момчета и момичета, сред които и Момчил, сформират фънк-соул бандата SoulBmoll. Бях в публиката още на първите им участия в малък клуб в родния ни град. Наскоро си припомних едно тяхно видео, в което правят реклама на концерт именно в този клуб, но вместо Soprano Live Club, Момчил казва Sofia Live Club. „Е, иска ми се в Sofia Live…“, казва той, когато всички осъзнават грешката и започват да му се смеят. Същите тези хора в момента свиря с едни от най-големите имена в индустрията на най-големите сцени в страната. Какво по-голямо насърчение, че мечтите се сбъдват от живия пример.

„Представял ли си си някога, че ще стигнеш до мястото, където си днес?“, питам Момчил. „Не, въобще не съм си представял. Може би съм си мечтал, но не съм вярвал, че ще стане толкова бързо“, започва той. „Аз идвам от Габрово, тук не познавам никого и изведнъж се озовавам на най-голямата сцена в България. И всичко това е благодарение на Бог, защото това са низ от обстоятелства, които аз няма как да подредя по начина, по който са в момента. И с нищо не съм го заслужил. Някой хора казват: „Ти си свирил много, бутал си се в средите…“, но не мисля, че е заради това.

Просто е подарък от Бог и наистина го ценя“.

Теорията за 10% талант и 90% работа най-вероятно е вярна, но Божествената частица във формулата е ключова. И добре, че всичко се е случило по начина, по който се е случило, защото макар от години Момчил да е посветил голяма част от живота си на музиката, като дете не е проявявал никакъв интерес към китарата. Разказва ми как единствено заради настояването на майка си е ходил на уроци по пиано. Впоследствие се запалва и по китарата, когато отива на лагер и вижда момиче, което свири, докато той знае един единствен акорд.

Започва уроци, слуша много музика и сам се развива все повече. С усмивка ми казва, че анимацията „Колите“ е изиграла важна роля в живота му, защото чувайки страхотния саундтрак за първи път се запознава с творчеството на музиканти като Джон Мейър, чийто почитател е до днес. И тогава се появява мечтата да бъде като него, да пише такава музика.

Ако не беше тръгнал по пътя на музиката обаче Момчил е категоричен, че е щял да стане архитект. Виждала съм го как рисува и с колко внимание отделя време за детайлите. Оказва се, че по време на пандемията започва да чертае и дори в момента се замисля дали има време да запише „Архитектура“. „Отговорът е – нямам“, смее се той. Това обаче, за което най-после ще отдели време в началото на тази година е

завършването на първия му самостоятелен албум.

Макар зад гърба си със SoulBmoll да има три албума, това ще е първият, в който музикантът ще събере собственото си творчество. Албумът ще включва както песни, които вече са излезли, така и съвсем нови парчета и Момчил твърди, че те ще са олицетворение на истинската му същност и музиката, която харесва и обича да прави. „Тя е много мелодична, с много акустични китари, много гласове. Силно се надявам да се хареса, защото не е типичната комерсиална музика, но пък е лесна за слушане и за свирене“, казва той. Знаейки колко старание влага във всеки проект, аз лично нямам търпение да се сдобия с копие от албума. Но да продължим с историята…

Мони ми разказва как започва работа с Васил Найденов: „Стана благодарение на моя преподавател от Академията – Цветан Недялков. Васил му се е обадил и му е казал: „Дай ми някой студент, които пее и свири“. И от всичките си студенти до този момент, той се обажда на мен. Отидох на прослушване и избраха мен. Бях втори или трети курс – млад и зелен, нищо не разбрах… И това е пак подарък от Бог“.

А първата му среща с Миро е от времето, когато Момчил участва в София госпъл хор, които записват заедно с певеца. И, когато Миро чува, че Момчил вече не свири с Васил Найденов му се обажда и му предлага да работят заедно.

Не всичко обаче е лесно – младият музикант споделя, че е имало периоди, в които да се издържа финансово с музика е било много трудно. Но да започне да работи с артист, с чиято музика е израснал е нещо, което дори не си е представял. „Колко пъти в Габрово в школата по пеене сме пяли „Минаваш през мен“, това е била една от любимите ми песни, а сега имам възможността да я изпълнявам с оригинала. За това дори не съм и мечтал“, казва той. Друг такъв неочакван подарък е

възможността да свири и пее заедно с Лий Райън от „Blue“ –

група, която Момчил много харесва в гимназията.

Момчил е в музикантските среди от години и няма как да не се възползвам и да го попитам как той вижда индустрията отвътре. „Какво остава скрито зад маската на лъскавия сценичен живот?“, питам го аз. „Това с лъскавия живот е интересно“, започва той, „защото например Миро поддържа този имидж на сцената. Той е перфектният артист и винаги изпипва всичко докрай – от облеклото, през изпълнението, до

това, което ще каже – това много ме впечатлява. Но в ежедневието или на репетиции той не ходи със скъпите сака, обича да ходи с анцуг. Това е нещо нормално и за повечето артисти. Всички са много земни – на репетиции, като пътуваме, тогава виждаш хората истински. Не съм срещал някой, който да е надут. Или, ако съм срещал, той е бил млад артист, който много си е повярвал“, казва Момчил. И допълва: „Ако на 15 години трябваше да говоря с някой голям артист, щеше да ми е много странно.

Аз си мислех, че такива артисти говорят само за музика през цялото време,

а това въобще не е така. Те са нормални хора и от време на време не обичат да слушат музика“, смее се той.

Заговаряме и за влиянието на славата и негативите, които я съпътстват – като разпространението на слухове. Слава Богу Момчил казва, че с малки изключения, това все още не го е засегнало. Когато обаче е прочел нещо невярно за себе си споделя, че в началото е било голям шок. „После си казах – няма от какво да се притеснявам. Първо това не е вярно, а и някак си личи кои неща са фалшиви“, казва.

Наблюдавайки отстрани, съм забелязала, че до голяма степен музикантите у нас се подкрепят, въпреки това Момчил казва: „Случвало ми се е да чуя някой артист да говори за друг негативно и тогава се разочаровам, защото сме една гилдия, един отбор. Аз не съм от тези хора, не обичам да коментирам и някак хората около мен също не го правят, просто няма смисъл“.

Както и сами сте прочели дотук – вярата има основна роля в живота на Момчил. Как обаче убежденията му се съчетават с работата и дали вярата може да стане пречка, за да успееш? „Би била пречка, ако искам да правя пошла музика с идеята да стана известен, да загърбя всички ценности, да пея глупости… Но аз не искам това“, казва той. „Искам да създавам стойностна музика, в която посланието за Бог някой път е скрито, друг път е откровено“.

„Не мисля, че вярата пречи, даже по-скоро е магнит за останалите“, споделя ми още Момчил.

„А можеш ли да си представиш как би изглеждал животът ти, ако Бог не беше в него?“, питам тогава. „Този въпрос си го задавам, гледайки всички хора, които не вярват“, започва Момчил. „Как е възможно да живееш в този свят без Бог? Във всяка трудна ситуация аз няма на какво да се облегна, освен на вярата си. Всичко това, което е скрито вътре в мен мога да Му го споделя. Когато се чувствам оставен, когато се чувствам зле аз вярвам и говоря това, което Библията ми казва – че Той няма да ме остави. Това ме държи. Какво правиш, ако нямаш това? Не мога да си представя. А това да вярваш е щастие, по-лесно се живее. Всъщност е привилегия да познаваш Бога“.

Тук се сещам, за песента му „Има смисъл“, която носи толкова стойностно послание на вяра и надежда. Често казваме, че музиката, особено въплътена в такива смислени парчета, спасява, но изобщо не подозирах това, което ми сподели Мони за нея:

„Знаеш ли, че тази песен спаси човешки живот.

Бяха ми казали, че някой е искал да сложи край на живота си и някой му е пратил тази песен. Въобще не ми пука колко гледания има. Едно гледане да има, ми стига! Това беше песен от Бог за някого. Искам само такива песни, които осмислят всичко. Така че тази песен дори на никого да не се харесва, тя си е изпълнила мисията“. Такива истории са просто изумителни!

Мечтите са нещо много съкровено и лично, нещо, което те движи напред, което те вдъхновява, затова в работата си обичам да питам събеседниците си за какво мечтаят. „Теб обаче ще те питам за какво се молиш, защото съм сигурна, че споделяш и мечтите си с Бог?“, казвам на Мони.

„Това е много интересно. Ще цитирам една песен на Миро: „Ние сме сега нашите мечти от някога преди“. Мога да кажа, че живея мечтата си, даже не съм си и представял да е толкова хубаво. В Библията Бог ни казва, че, ако искаме или молим нещо Той винаги дава повече от това. Така че, ако съм искал нещо, Той ми го е дал в пъти повече, затова насърчавам хората да вярват“, споделя музикантът.

А на въпроса – казва, че постоянно е в разговор с Бог и се стреми да ходи с „вяра, а не с виждане, защото това, което виждаме е временно, а това, което е невидимо е вечно и невидимото може да промени видимото“. Разказва ми, че вкъщи има списък с неща, за които вярва, че ще се случат, проблеми, които не може да разреши, но за които се моли. А най-актуалното е – да завърши албума си. След разговора ни се прибира да прави точно това, така че, ако сте почитатели на качествената музика задължително го следете с интерес. Мони ми споделя още, че се чувства на най-правилното място в живота си, а за музиката – мечтае да прави повече колаборации, като дует с Мария Илиева например.

Не се съмнявам, че и това скоро ще е факт, тъй като очевидно Момчил Косев е от хората, които работят упорито за мечтите си и вярват силно. Ако доброто, смисълът, упоритостта, широките усмивки, насърчението и надеждата са заразителни, то той определено е силно зара́зен.