Дарин Ангелов и стремежът към изкуство, което вълнува всички

Фотограф: Беатрис Бочева

Признавам, че досега не се бях задълбочавала нито в житейската, нито в творческата биография на Дарин Ангелов. Станах обаче някак неволен свидетел на много важен момент от пътя му – премиерата на моноспектакъла му „Аз, която те обича“. Бях много впечатлена и от него и от работата на целия екип. Благодарение на драматурга и автор – Яна Борисова, на чието творчество съм почитател – се запознах с Дарин точно след премиерата, когато той буквално не стъпваше по земята от емоция. След това имах удоволствието да гостувам във втория му дом – Народния театър, където си поговорихме за най-новите му проекти, отговорността към културната памет, която артистите имат и вярата – в бъдещето, в идеалите, в Бог.

Тук няма да намерите биографията на актьора, или списък с постиженията му. Ще ви разкажа колко впечатлена бях от всичко, което Дарин ми сподели. Не предполагах колко искрено вярващ човек е, което привлече още повече вниманието ми, защото темите за вярата и смисъла на живота през християнската призма винаги са ме интересували.

Няма и да ви убеждавам в актьорските му умения – той се е доказал през годините, най-добре го гледайте на сцената и се уверете сами. Ще ви представя малка част от човека Дарин Ангелов – сърдечен, искрен, обичащ, непримирим с неправдата, цветен, както и малка част от разговора ни за конкретна тема, свързана с изкуството, която ме вълнува.

С такова удоволствие наблюдавах как Дарин се променя, когато заговори за дъщеря си – Дария. Очите му светват, лицето му става още по-благо. Скоро не съм виждала толкова влюбен в детето си родител.

Той е изключително приятен събеседник и беше така щедър да ми отдели немалко от времето си. Разговорът ни щеше да продължи още, ако не трябваше от работните си ангажименти Дарин бързо да премине към бащинските си отговорности и да вземе дъщеря си от училище.

Беше ми особено интересно да попитам Дарин за мнението му за високото и ниското изкуство, след като чух негов коментар за това, че не смята комерсиалното изкуство за лошо. Като човек, който ежедневно се сблъсква с целия поток от културни събития на родния хоризонт нерядко си задавам въпроси, свързани с тези теми.

По принцип съм идеалист и шумно бих защитавала тезата, че изкуството е проводник на висши ценности и идеали и само тогава си струва. Дарин обаче с едно изречение ме обори – „Аплодисментите няма да заситят детето ми, нито му осигуряват нормален начин на живот. Тате, днес ми пляскаха 15 минути… е и?“. На премиерата на моноспектакъла му публиката наистина пляска заслужено дълго, но какво от това…

„Комерсиалното изкуство има своето място“,

продължи той. „Аз също съм се занимавал с комерсиално изкуство и съм правил много неща, считани за така наречената „халтура“. Няма нищо лошо в това – едни хубави платени работи. Нека не бъдем глупави или „голямата претенция“. Парите са нещо важно и хубаво. Не трябва да са цел, но не може без тях“, категоричен е той.

На премиерата на „Аз, която те обича“

Макар да съм напълно съгласна, докато го слушах в мен изникна друг въпрос, защото в подобно изказване е заложено твърдението, че от високо изкуство не се изкарват пари. Което, особено в нашата действителност, най-вероятно е така, но защо? Има ли изключения? Абсолютна истина ли е?

Според Дарин решението е в правилната рецепта за баланс – не може нито да има само представления, които са, както той се изрази „чики-рики“, нито само такива, които ще бъдат разбрани от ограничен брой хора. „Трябва да търсиш начин да вълнуваш всички“, казва актьорът.

„Къде тогава остава възпитанието на добрия вкус?“, питам аз.

Дарин ми отвръща: „Разбирам те. Артистът сам възпитава зрителя си – факт. Когато артистите правят само „чики-рики“, тогава възпитаваме лош критерий. Но, когато има и другото и всичко това е достъпно до зрителя, той сам може да прецени това, което го вълнува. Да си каже: „Тук има неща, които са много по-дълбоки и, които ме вълнуват по различен начин“. Ако излезем от рамките на театъра – трудно е да кажеш, че всички произведения, които са изпяли Мария Илиева, Любо (Киров), Графа, Васил Найденов, Лили Иванова, са гениални произведения. Те също имат песни, които са по-леки, направени така, че да стигнат до публиката, макар че всички са гениални творци“.

Шах и мат… Тук мога само да съглася, защото в главата ми изникват конкретни произведения на конкретните артисти, за които Дарин говори.

„Трябва да правим изкуство за всеки. Изграждането на критерии също е много дълъг процес и не зависи само от артистите“, казва Дарин и заговаря за ролята на възпитанието от родителите.

Макар съвсем бегло да загатнахме темата, това, което той сподели определено ме замисли и даде друга гледна точка. Това със сигурност е само началото на дълга дискусия, въпреки че темата за комерсиалното и елитарното съществува от векове и е от тези „свръхземни въпроси“, които едва ли някой век ще разреши. Това обаче не би трябвало да ни спира да ги завадаме.