За пътя на вярата – Великден с Гергана Змийчарова
- 1 day ago
- 13 min read
Спомням си как вървях по Via Dolorosa в старата част на Йерусалим. Не беше свещено място на притихване, каквото би си представил човек. Беше шумно, пълно с тълпи от туристи и продавачи, изскачащи от сергиите на всяка крачка. Преди 2 000 години не е било особено различно. Представях си как камъните наоколо са били свидетели на случващото се тогава, на най-великия акт на любов, който светът познава.
Продължаваме да наричаме днешния празник ВеликДен, макар думата „велик“ отдавна да е изгубила истинския си смисъл. Днес всичко е велико и всеки се стреми към величие… Не е ли иронично, че ако Христос днес беше на Земята (за разлика от съвременните ни лидери), никога нямаше да се причисли към тази група. В действителност, ако има нещо, което си струва да бъде наречено истински велико, това е историята за саможертвата на Твореца, погубен от ръцете на творението, но именно за негово спасение.
На този важен празник поканих на разговор една актриса, която не крие вярата си и това колко важна роля има тя в живота ѝ.
Гергана Змийчарова е от онези артисти, които не се вписват в рамки. Талантлива и ерудирана, тя буквално е закърмена с изкуство – баща ѝ е преподавател в НАТФИЗ и за лека нощ, вместо приказки ѝ чете биографии на художници.
Цял живот са ѝ повтаряли, че не може да носи две дини под една мишница, затова… тя носи поне пет. Учи „Режисура“ в класа на проф. Снежина Танковска, но напуска НАТФИЗ, завършва „Фотография“ в Нов български университет, където впоследствие записва магистратура „Актьорско майсторство“ при Цветана Манева, Снежина Петрова и Възкресия Вихърова. Освен това пише, рисува, спортува, пътува и е отдадена майка и съпруга.
Бях в гимназията, когато за първи път чух нейното име – във връзка с впечатляващите ѝ роли в Габровския театър, където започва професионалния ѝ път на актриса. Именно за две от ролите си там получава номинации за наградите „Икар“ – за представленията „Ромео и Жулиета“ и „Жана д’Арк“.
В момента Гергана е част от трупата на Народен театър „Иван Вазов“, където именно се срещаме. Освен това за пореден сезон води собствена рубрика за пътувания в предаването „На кафе“, която започва сякаш на шега.
За себе си тя казва, че не е особено спонтанен човек, обича да планира всичко, не умее да си почива, хиперактивна е и не може да стои на едно място. Не обича отворените финали. Вярва във вечната любов.
Безрезервно вярва и в човешкия потенциал, и че няма нищо, което човек не може да направи.
Смята брака за изключително тъпо нещо… докато не среща съпруга си – режисьора и художник Петринел Гочев. Той ѝ дава книгата „Отвъд човека“ на К. С. Луис, автора на „Хрониките на Нарния“, която буквално преобръща мисленето ѝ и задълбочава интереса ѝ към християнството.
За пътя ѝ обаче ще оставя тя самата да ви разкаже.
Страшно приятно е, когато срещу теб стои многопластов, интелигентен, позитивен и усмихнат събеседник, какъвто е Гергана Змийчарова. Срещаме се в Страстната седмица, когато тя тъкмо се е върнала от Пловдив, където прекарва два дни с децата от сдружение „Прегърни ме“. Разказвам ѝ, че аз самата едва наскоро съм се запознала с дейността им. Тя обаче е част от това голямо семейство отдавна.
„Преди 10 или 15 години за първи път реших да се занимавам с нещо такова – да помагам на фондация, която се грижи за деца, лишени от родителски грижи, както е политкоректно да ги наричаме. Причината беше, че тогава моите доведени деца – от първия брак на мъжа ми, бяха сравнително малки и за мен беше важно да видят, че не всички деца са като тях, че има такива, които нямат техните привилегии. От една страна, за да оценяват повече това, което имат и да не бъдат разглезени, да си въобразяват, че всичко им се полага, а от друга страна, защото смятах, че децата, лишени от родителски грижи, освен с възрастни, е добре да общуват и с други деца“, започва разказа си Гергана.
Така заедно с малката си доведена дъщеря посещават заниманията на фондация „Дечица“. Там актрисата става доброволец, но след като осиновяват в чужбина момиченцето, за което тя отговаря, продължава да се включва по-скоро в сезонни кампании, отколкото като активен доброволец. След години се среща с Милена Нейова, основателката на ателие „Прегърни ме“, която я кани в галерията на среща с децата.
„А на мен от години ми стоеше тази потребност да бъда полезна на някого, извън семейството си“, признава Гергана.
„Така преди две или три години отидох при нея и я питах какво иска да направим, а тя каза: „Ела, запознай се с децата и ще видим“. Отидох в ателие „Прегърни ме“, запознах се с децата и край – любов от пръв поглед“.
Допълва още: „Даже и доброволец не мога да се нарека, защото не правя кой знае какво – рисувам с децата, когато имат творческа ваканция – миналата година в Копривщица например, направихме работилница за писане на стихотворения, виждам ги, говорим си“.
„За теб може да не е кой знае какво, но съм сигурна, че за тях значи много“, казвам ѝ аз. Направи ми впечатление, че Гергана сподели, че е имала вътрешна потребност да прави нещо такова и ѝ задавам следващия въпрос – как в свят, в който повечето хора са пасивно състрадателни в социалните мрежи, да направим тази крачка и да станем активно помагащи?
„Това е нож с две остриета“, казва тя. „Има хора, които аз самата предупреждавам да внимават, правейки тази крачка. Защо? Защото това наистина не е за всеки и не искам да изглежда все едно си придавам някаква важност, напротив. Ще дам пример с първата ваканция, на която отидох, беше в Копривщица. До този момент аз бях виждала децата за по два часа в събота, тогава бях за два дни. И двете нощи не можах да спя, защото, без да искаш, научаваш от техните възпитатели историите им, разбираш през какво са минали тези малки беззащитни същества…“
Гергана дава пример и със сестра си, която определя като „изключително състрадателен и щедър човек“, която подпомага дейността на ателието, но казва, че не може да понесе психически срещата си с децата.
„Разбирам я и подкрепям това. Аз имам лично и дълбоко убеждение, че по принцип жените имаме огромен потенциал за обичане на деца“, продължава тя. „Неслучайно нашите прабаби, да кажем, са имали по 7-8 деца. Съвременната жена ражда едно до две деца, понякога три – ако е по-героично настроена, и целият този потенциал за отглеждане и обичане на деца, според мен, се пилее в други дейности. Не мога да генерализирам за всички жени, но мога да кажа за себе си. И понеже моите три доведени деца и родното ми вече просто пораснаха, си търся всякакви възможности да съм по-близо до деца. Според мен, едни от най-интересните хора, с които може да се общува въобще, са децата. Те са много впечатляващи, защото не само душичката им е чиста и неопетнена, но и съзнанието и мисълта им. Те правят неочаквани заключения, в тях има една гениалност, която е много нетипична за възрастния човек. Смятам, че много от тях имат директна връзка с Бог. После това се губи, затлачва се от начина, по който съвременният човек – имам предвид от Адам и Ева нататък, живее. Светът, който ние сме избрали, е различен от това, за което човек е създаден.
А децата са някъде там на границата – между Райската градина и материалния свят.
Така ми се струва и затова обичам да общувам с тях – това е чист егоизъм“, казва тя и се засмива.
Говорейки за деца, няма как да не попитам и за децата в собственото ѝ семейство. На други места Гергана разказва, че е имала тежко раждане и че синът ѝ – Аниел, се появява преждевременно. Всичко в последствие е наред и може би някой би казал – щастливо стечение на обстоятелствата, но като вярващ човек, питам Гергана в кои моменти от живота ѝ е виждала и усещала Божията намеса и грижа.
„Няма ситуация, в която да не виждам промисъл, помощ и съдействие. Има ужасно много пъти в живота ми, в които буквално съм казвала: „Господи, аз нямам никаква идея как да се справя с този казус и го оставям в Твоите ръце – каквото кажеш, това е“. И нещата са се решавали по най-добрия за мен начин. Неслучайно е казано: „Ако имате вяра и кажете на тази планина да отиде да се хвърли във водата, тя ще отиде и ще се хвърли“ (бел. р. – Марк 11:23). Смятам, че ние просто нямаме достатъчно вяра. В момента, в който се довериш на Господ – нещата се подреждат – за мен лично, в моя живот е така“.
Интересно в историята на Гергана ми се стори и фактът, че в семейството ѝ няма други религиозни хора, но тя казва, че от дете вярва. „Според мен има два типа хора – такива, които си запазват детската вяра, защото мисля, че всички деца се раждат с вяра в Бог, и такива, които я губят“, споделя актрисата.
„Знаеш ли с каква категоричност децата, особено по-малките, говорят за Бог?
Те знаят много неща – разбира се, не детайли от Библията, да кажем, но взаимоотношенията с Бог са им доста ясни“. Гергана ми разказва за това, че в тийнейджърските си години започва да разсъждава за абстрактните неща, извън материалното съществуване и един постулат, който баща ѝ ѝ казва, безспорно ѝ помага за това. „Баща ми казваше: „Исус Христос е историческа личност – това е категорично и доказано. Няма сериозен учен, който да отрече това. И какво знаем за Него? Той е разпънат на кръст – в онези времена това е било не просто най-мъчителният, но и най-унизителният начин да умреш. Осъден е от тогавашната власт. Защо? Заради твърдението си, че е син Божий. Оттук нататък е личен ангажимент на всеки един от нас да си отговори на въпроса – психопат ли е бил този човек, когото 2026 години по-късно половината човечество следва, или наистина е бил син на Бога?“.
Тук се сещам за прословут пасаж на К. С. Луис, който в „Отвъд човека“ казва точно същото – че след всичко, което Исус твърди за себе си, не можем да го възприемем просто като велик морален учител – Той е или лъжец, или луд, или казва истината.
Гергана продължава и ми разказва за това, че срещайки Петринел за първи път се сблъсква с друг дълбоко вярващ човек, който изповядва вярата си и познава канона на църквата и Библията. „Когато двама души имат общ интерес, той неминуемо се задълбочава, въпреки че на нас ни отне години да стигнем до фазата, в която сме сега – да ходим редовно на църква, на изповед, причастяваме се редовно, постим“, разказва тя.
Любопитно ми е да разбера и защо двамата избират точно православието. Макар да не споделям нейното мнение, го изслушах с интерес. Според Гергана православието е единственият начин за служене на Бога, описан в Новия завет, и свещенството в православната църква може да се проследи назад до учениците на Христос. Не отрича обаче, че навсякъде има искрено вярващи хора.
В този ред на мисли и в контекста на празника знам, че тя, също като мен, държи, когато човек празнува нещо, да знае истинския му смисъл и значение. Затова я питам: „Дразни ли те, че повечето ни християнски празници са изпразнени от смисъл и са комерсиализирани, че сме „християни“ само два пъти в годината?“
Тя се сеща за цитат на свещеник, който нарича това „християнство между другото“. Според нея хората не са виновни и това се дължи просто на незнанието им. „Край мен има много хора, които, виждайки, че аз знам в какво вярвам, проявяват любопитство и ме питат. Аз непрекъснато обяснявам нещо на някого. Това значи, че хората искат да знаят, не искат да са невежи и небрежни към вярата“, казва актрисата. Затова тя активно споделя такова съдържание в социалните си мрежи и казва, че макар след всеки пост да я „отследват“ хора, за нея е важно да говори на тези теми. И добавя: „Гледам да го правя по сравнително симпатичен начин, да не е съвсем сухо и досадно. От друга страна, с тези теми не можем съвсем да се гъбаркаме – това е нещо, което изисква отговорност, с която да подходиш“. Казва, че все още търси златната среда.
А относно Великден, Гергана споделя: „Последните години се опитвам да се фокусирам не толкова върху това как ще го празнуваме, колкото върху това как ще се подготвим да го посрещнем. Всъщност това е фокусът в този празник. А в нощта, в която си казваме „Христос воскресе“ аз просто не мога да си спра сълзите да ми шурнат от очите. С истински възторг го преживявам. Оттам нататък естествено, че ще се съберем с роднините, ще се веселим…
Това е такова обещание за нас – възкресението е всичко!“
Разбира се, актрисата споделя и за трудностите в този процес на подготовка. „Не можеш тотално да се изолираш в тази Страстна седмица. Трябва да си по-събран, по-съзнателен. Неслучайно постът тази седмица е строг. Това не е, за да се мъчиш, а за да държиш изострени сетивата си – какво правя, защо го правя, какво говоря… По принцип цяла година трябва да следваме тези принципи, но особено в тези 40 дена и Страстната седмица – това е времето, в което човек много трябва да се замисли как живее в духовен смисъл най-вече“, казва тя.
Продължаваме да си говорим за това как жертвоготовният пример на Христос кореспондира със съвременния егоцентричен свят, в който живеем. Споделям на Гергана, че това, което ме впечатлява, е не просто изборът да се пожертва, а отношението на Исус към враговете му – на практика Той дава живота си за хората, които Го убиват. „Ако се замислим върху собствения си живот – ние всекидневно сме въвлечени в някаква форма на конфликт“, отвръща Гергана. „В каква степен ние успяваме да стиснем зъби и нищо да не кажем? Следващата стъпка е да не си го и помислим, но поне нищо да не кажем. Когато някой директно се изправи срещу теб и започне да те хули, да те обижда – в каква степен си в състояние да замълчиш и да си кажеш „Не му го брой това, Господи?“ На мен ми е изключително трудно. А по време на поста имах изкушения точно от този характер – да съм в ситуация, в която ми идва да отида и да шибна на някого два шамара.
Ето колко е сложно това, което Той е направил, защото то не е притча, а самият факт“, казва тя.
Говорейки колко предизвикателно е да следваш този пример, тя допълва: „Много хора не искат да бъдат християни, не защото не вярват, а защото е трудно, защото знаят, че ще трябва да се откажат от доста неща. А месото и яйцата са най-малкото. Наистина е трудна задачката, но крачка по крачка, без човек да се отказва… Слава на Бога, имаме изповедта, покаянието като инструмент, и когато човек започне да го живее този живот, вижда, че Бог помага“.
Не мога да изключа факта, че срещу мен все пак стои артист в пълния смисъл на думата, затова заговаряме и за изкуство – как изглежда връзката на артистите с егото и как върви книгата, която Гергана пише. Освен това четох как актрисата споделя, че всичко, което в живота си се е заричала, че няма да направи, после ѝ се случва. „Затова наистина съм спряла да се заричам“, отвръща тя и разказва, че като тийнейджърка, живееща в блока на НАТФИЗ, където баща ѝ преподава, наблюдава студентите и си казва, че никога няма да стане актриса. „Бях се зарекла и че никога няма да се оженя. Или, ако се оженя, то ще е 7-8 пъти поне – та от единия да взема апартамента, от другия – фамилията. Някакви детски истории“, казва тя. „Или че няма мъжът ми да определя как ще се казва детето ни – страшни глупости… Синът ми е кръстен по начина, по който мъжът ми искаше, без въобще да изкоментирам дори. Така че в един момент, връщайки лентата назад си казах: „Герганче, не ти се получава със заричанията, така че спри“. Не се заричам вече и много трудно обещавам неща, защото нищо не зависи от нас“, допълва тя с усмивка.
В началото ви казах, че Гергана Змийчарова се занимава с няколко вида изкуство и може би затова в почти всяко нейно интервю я питат как ще се определи и какво е всъщност – актриса, художник, фотограф, писател. Противно на логиката обаче, с оглед на всичко казано дотук, аз я питам не „какво“, а „защо“ е това, което е.
Отговорът започва с „Еха, такъв въпрос не са ми задавали“
и продължава с разказ как като студентка, работеща в библиотеката на НБУ, Гергана попада на книга на американски психиатър, който събира последните думи на терминално болни пациенти.
„Като четеш, се хващаш за главата“, казва тя. „Хората в края на живота си не съжаляват за грешките си, съжаляват за нещата, които не са направили или опитали. За нещата, които човек дълбоко в себе си е искал, но не е посмял да направи. Оттогава, когато усетя някакъв импулс за нещо, отивам и го правя, колкото и глупаво да ми се струва понякога и да ме е страх или срам. Когато започнах в телевизията, беше същото нещо. Все още не мога да забравя първия си ефир – имах потни петна на ризата си от лакътя до кръста, защото въобще не знаех къде се намирам и какво правя, но вътре в себе си имах желание да опитам, пък ако ще и да се сгромолясам със страшна сила. Същото важи и за театъра – аз тръгнах да ставам актриса на 27 години. Кой става актьор на 27? До ден днешен,
въпреки че повечето хора ме възприемат като актриса, аз не спирам да рисувам, да правя от време на време някоя изложба, пиша…
Току някой ми се подиграе и каже: „О да бе, ти нали там и пиеси, и стихове пишеш. Въобще – на всяка манджа мерудия…“ Да, разбирам, че може би в един момент е по-добре човек да спре, да се концентрира в нещо, но аз не искам после да се обърна назад и да кажа: „Добре, защо не ги нарисувах тези картини? Защо не издадох тази книга? Защо не се научих да карам кола? Защо не отидох в Мароко, като толкова исках?“ Сега много искам да отида във Виетнам и ще отида. Много се радвам, че започнахме и да пътуваме с Петринел, защото много години ме е било страх как ще се оправя“. Гергана разказва, че вече е преодоляла и страха си да не започва нещо, което няма да довърши. Така че краткият отговор е – „не ми се иска нещо да изтърва“, смее се тя.
Накрая на разговора ни я питам за какво мечтае и за какво се моли, а отговорът ѝ беше особено интересен: „Мечтая за много различни неща от тези, за които се моля. Осъзнах в последната година от живота си, че не е необходимо да се молим за това, за което мечтаем. Господ много по-добре от нас знае за какво мечтаем и много по-добре знае от какво имаме нужда. Единственото, за което аз се моля – разбира се, за здравето на близките си, за опрощение на греховете си, но най-вече за това Господ да не отвръща лицето Си от мен и да не пуска никога ръката ми. Всичко друго, или ще ми се даде, или не – по Негово усмотрение, ще се доверя на каквото Той реши. Но това да бъдем с Бога ми се струва най-важното –
ти, ако си с Него и Той, ако е с теб, нищо не може да те повреди.
В този смисъл аз мога да мечтая за всякакви неща, но не се моля за тях, защото Господ ги знае много по-добре и ако са добри и душеспасителни за мен, те ще се случат“.
