За Марин Бодаков и бабите ни, невиждали морето

Преди време направих опит да напиша разказ. Само че не по собствено желание. Едно от малкото неща, за които мога да благодаря на университета е, че ме предизвикваше неведнъж. И този случай беше такъв. Разбира се, започна с отрицание – „Ама аз, ако можех да пиша разкази, щях да стана писател“, се оплаквах. Накрая обаче седнах и започнах да пиша. Пренаписвах, много мислех и после пак пишех.

Вдъхновението за главния герой дойде от едно малко приятелче на име Яни. Действието се развива на село, а основното противоречие в текста идва от момента, в който малкото момче не може да възприеме, че баба Неда, с която се среща, никога не е виждала морето. Вдъхновението за нейния персонаж пък най-естествено дойде от моята баба, която наистина никога за дългия си и труден живот не е посещавала морското ни крайбрежие.

Написах каквото написах и го предадох. По дисциплината за кратко ни преподаваше Марин Бодаков. Тогава нямах представа кой е и до каква необикновена личност имам честта да се докосна.

Не знам какви точно са били силните и слабите страни на текста. Марин ми написа само:

„Трогна ме. Благодаря. Точно с глупавата, романтична, престъпна смелост на Яни. И моята баба Неда не е виждала морето“.

Тези думи ме съкрушиха и ме просълзяват и до днес всеки път, когато ги прочитам... Изключително силно ме свързаха с този съвременен автор, който напусна света ни твърде рано. Безкрайно интересно е как по необикновен начин изкуството може да свърже двама непознати. И не точно изкуството, а това, което то носи – чувственост, искреност и споделеност.