Хубавото, меко одеало на планината

Поглеждам през прозореца.

Някой е завил планината с хубаво, меко одеало. А колко е зелено... Или планината е заспала или някакво голямо тайнствено същество се е скрило под одеялото ѝ.

Пред него се белеят сгради и бързат фарове. Зад пухкавата завивка е спокойствието на безкрайното небе. А колко е синьо... Белите облаци пък все едно си играят със слънцето и го пропускат от време на време. Когато се покаже, зеленото одеало на планината става по-зелено и някак заблестява.

Сега слънцето заблестя и в моите очи. Трябва да отместя поглед. Стоя като художник, разпънал триножника си. Който поглежда напред и рисува това, което вижда. Редува погледа си върху платното и върху вдъхновението си. И аз рисувам – с думи. Често поглеждам напред, за да не забравя гледката. Докато не осъзная, че същност не е възможно да се пресъздаде – нито с боя, нито с думи.