Двете гледни точки: Какво се случи снощи?

Тя:

„Изобщо не трябваше да идваме“ – беше първата ѝ мисъл, когато се събуди. Неудобното легло в хижата, хъркането на някой в съседната стая, скърцането на дъските и болките, които още снощи бяха започнали да се появяват в тялото ѝ от целодневния преход, почти не ѝ позволиха да спи. Така че сега, още по-кисела от вчера, непила сутрешното си кафе, не дочака съпруга си дори да стане от леглото и започна:

– Не мога да повярвам, че се съгласих на глупавата ви идея. Много добре знаеш, че не обичам преходите в планината, но вие пак – хайде, та хайде… Можеше да измислим друго, не беше нужно да идваме дотук. Не се прави на заспал. Аз щях да умра, разбираш ли, да умра… Как можахте да ме оставите сама. А ако този звяр се беше приближил? Мрънкаш, обаче сега можеше да няма до кого да се събудиш! Аз съм сигурна, че чух шумове и после онзи ужасяващ вой или рев, каквото беше там… Звучеше точно като от онези научнопопулярни поредици, които гледаш. Още повече – нищо не виждах в тази тъмница. Пак ти казвам – просто снимах залеза, а слънцето се скри толкова бързо, че само се обърнах и вече ви нямаше, нямаше и как да ви видя. Кой може да се ориентира изобщо в тези сложни лабиринти?! Времето започна да минава адски бавно и, ако се бяхте забавили още малко щях да съм премръзнала и умряла първо от ужас, а после от глад и обезводняване, защото цялата вода в тялото ми изтече през очите. Дори сигнал нямаше. После върви ми обяснявай колко страхотно си прекарваме в планината…

Той:

– Ако някой може да се изгуби на прав и открит път, това е жена ми. Аз съм израснал в планината, тя ме връща в детството и ми носи усещания, които не мога да сравня с нищо. Вярно, че казват, че противоположностите се привличат, но в този случай жена ми привлича само неприятности. Избрах един от най-лесните преходи – красиви гледки по пътя и уютна хижа. А тя? Тя се загуби и то през нощта. Е, вярно закъсняхме, но защо, мислите? През целия път сме спирали, защото ту има цвете за снимане, ту дърво, което ѝ заприличало на нещо, ту: „Хайде, ела тук да си направим селфи“. Накрая може би съм се разсеял малко и тя е останала назад без да забележа, но по пътя има само една маркировка – и дете може да се ориентира. Като забелязахме, че я няма (което не съм сигурен след колко време се случи) се наложи да се връщам, търсейки я с челника в тъмното. А тя взела, че кривнала в едно разклонение на пътеката. Единственото умно нещо, което беше направила е да не мърда оттам. Лесно успях да предвидя накъде е отишла. И нямаше как, трябваше да ѝ го върна… От малък добре имитирам този рев, но шшшшт, не ѝ казвайте.

*този текст е създаден в рамките на курс по творческо писане с Яна Борисова