„Закърнели сетива“, които е време да събудим

Връщам се от най-масовото събиране на хора, на което съм присъствала (може би въобще) – или иначе казано протестите в началото на декември 2025 срещу корупцията, лъжите и простотията, която по някакъв начин се е озовала на челни позиции в държавата. Пътувам и слушам музика. Песен след песен, в един момент в слушалките ми тръгва „Закърнели сетива“ на Керана и Космонавтите. Осъзнавам колко актуална звучи тя.

„Има ли смисъл да се боря, справедливост да търся,

щом около мен светът е покварен, коварен?“

Безкрайно лесно е да си кажеш – то просто няма смисъл. „Защо да гласувам, като нищо няма да се промени?“. „От мен какво засиви – нищо!“. Има хора, които се отказват още преди битката, но и други, които с ентусиазъм влизат в нея нееднократно, с хъс и желание за промяна. Докато… времето не ги изтощи или безкрайната наглост на политиците ни. Най-тъжно винаги ми е било да виждам хора уморени да се борят, уморени да се надяват… в „светлото бъдеще, което никога не идва“, както се казва в мюзикъла „Йоан-синът на гърма“. Защото, за да си стигнал дотам да зададеш въпроса: „Има ли смисъл да се боря?“, значи той отдавна е болезнено риторичен. Покварата и коварството понякога изглеждат като Голиат. Какво ли можем да направим ние само с една прашка и един камък…

„Искам ли да съм будна, живота си да не проспя,

щом до мен светът е вулгарен, кошмарен?“

Е, не можем вечно да спим. Не може и вечно да се правим на заспали. Популярно покрай протестите станаха и цитираните от „Поетите“ думи на Кристиян Таков:

„България се събужда ужасно бавно, търка очи, обръща се отново на другата страна, вика: „Хайде да си подоспя малко“, но вече е ясно, че слънцето е изгряло и е високо. И че ще се става.“

„И не искам да търпя, да скланям пак глава,

макар до мен светът да е прегърбен, безмълвен“

Достатъчно сме търпели. Някои неща стават трудни за преглъщане. И тук далеч не визирам основно политическата обстановка. Изглежда, че скланянето на глава явно е наша национална характеристика от векове. Да си изправен, когато всички около теб са прегърбени е трудно, смело и отговорно. Да извисяваш глас, когато всички са безмълвни – също.

„Празнота, хладнокръвно се просмуква,

тишина, заглушила всички чувства.

Тъмнина оцветява мойта същност,

закърнели сетива“

Затова се надявам празнотата, която се просмуква да бъде запълнена, тишината, която заглушава чувствата да бъде надпята и тъмнината да се разсейва във все повече душѝ.