За мерните единици на живота

Кога ще започнем да измерваме нещата с правилните мерни единици? А кога ще се научим, че понякога мерните единици нямат значение. Чудя се дали човекът има вроден стремеж към по-голямото, към изкачването до по-високи върхове, към искането на още и още, абе въобще към по-по-най, или това е нещо, на което неосъзнато сме се научили?

В този материален свят сме свикнали да измерваме и неизмеримите неща –

преценяваме и степенуваме изкуството, претегляме чувствата си на пазарски теглилки

и имаме болезнена амбиция за „голямото“. Учат ни, че малките неща не могат да те задоволят.

Наскоро чух един английски писател да казва, че във Англия и в Северна Америка много обичат хиперболите. Само че, според мен, в България даже сме ги надминали – прескочили сме преувеличенията и сравнителната степен и директно сме се изкачили на „превъзходно“ ниво. Веднага се сетих за цитат от любим автор – в „Най-великият текст“ Иван Ланджев улавя перфектно същината на нашето време:

„Отидоха си вече сносните неща, а покрай тях си заминаха и задоволителните… Нищо не е ей така, в нормата. Що-годе добре. Да се ядва. Не – всичко е велико. Едно време като ме питаха какво може категорично да се нарече „Велико“, аз знаех и отговарях – Търново. А сега – всичко“.

Този грандомански стремеж към величие може да съществува във всяка сфера на живота. Измерваме влиянието чрез мащаб и количество. Важно е колко човека са харесали Instagram поста ти, броят на последователите е определящ, за количеството пари дори няма да споменавам. Това са неща, на които сме дали властта да ни определят. Считаме се за успели, когато заемаме първото място в стълбичката, когато към това, което правим можем да прибавим „най-голям“, „най-нов“, „първи“ „най-...“, „най-...“. Наскоро обаче имах разговор, който дълбоко ме замисли по темата с измерването на успеха и „в живота важните неща“, както пееше Балу в „Книга за джунглата“. Разговарях с артист за „най-голямото“ му турне досега, което се наложи да прекъсне заради сериозни здравословни проблеми. Тогава с насълзени очи той ме погледна и прегръщайки дъщеря си ми каза, че

успехът е другаде – не в бройките, в пълните зали и аплодисментите,

а в баланса и в умението да запазиш връзката със семейството си.

Това не е нещо, което не сме чували, даже напротив – става малко тривиално, че чак ни омръзва да ни го повтарят. Истината е, че се лашкаме между крайности. Съвсем различни измерения обаче придобива това изказване, когато пред теб стои човек, който буквално е претеглил постиженията в живота си с нещата, които не можеш да си купиш с пари – семейство, здраве, спокойствие. И е открил верния за себе си отговор.

Масово обаче сме свикнали да се впечатляваме от големи неща. Ето например наскоро аз присъствах на премиера (ще рече ПЪРВО изиграване) на най-новото представление на ПЪРВАТА ни сцена (ще рече Народния театър). Известни актьори, позната пиеса и доказал се режисьор… Обаче след края просто се питах: „Какво е искал да каже авторът?“.

В същото време, точно в деня на гореспоменатия разговор, гледах ученическо представление (без да имам особено високи очаквания). Е, вярно, че двете представления нямат никаква база за сравнениене и не знам как би се изразила критиката, но единствения важен за мен факт е, че учениците ме разплакаха (неколкократно), разсмяха ме и ме замислиха за неща отвъд. Каквото, според мен, трябва да прави всяко изкуство. Та, на въпроса – никой тук по никакви обективни показатели не би дал предимство на ученическата продукция. Не и ако „претегляме“ мащаба, популярността и потенциала за комерсиален успех. Ако измерим обаче показателите за успех, които по принцип не влизат в статистиките, нещата ще изглеждат различно.

Само, ако се научим да гледаме не на бройките, големината и мащаба, а през сърцето, да използваме правилните мерни единици и да знаем как да измерваме неизмеримите неща… Най-добре – още преди да ги загубим.