„Физика на тъгата“ като хронология на света
В днешния свят трудно казваме: „Аз сме“, все по-рядко мислим за другия и все по-рядко намираме допирни точки – не защото ги няма, а защото не искаме да се протегнем и да ги потърсим. Тъгата обаче е нещо, което ни обединява. Как изглежда тя, има ли форма или плътност? Лична ли е или има универсален образ?
Макар да не съм го доказа научно, в разговорите ми с хора, съм установила следната закономерност: има два типа читатели – едните страшно много харесват книгата „Времеубежище“ на Георги Господинов, но не разбират „Физика на тъгата“, а другите – точно обратното. Аз бях от първата група и си признавам, че „Физика на тъгата“ стоеше дълго в библиотеката ми преди да реша да ѝ дам втори шанс. Но, добре че го направих.
Романът изисква време, за да го осмислиш, както между другото и театралната му адаптация.
Бяха ми необходими няколко дни, за да премисля всичко, което видях на сцената на Народния театър в продължение на тези четири часа, които за успокоение на всички трябва да кажа, че аз лично не усетих като тежест.
Изключително любопитно ми беше да разбера как се драматизира роман, който всъщност не съдържа сюжет, а е по-скоро фрагментарен. Това, което е постигнал екипът зад спектакъла „Физика на тъгата“, начело с режисьора Йерней Лоренци, е определено впечатляващо, нестандартно и иновативно. Именно режисьорският подход към текста за мен е ключът към разгадаването на представлението. Казвам „представление“, но това, което ще видите всъщност излиза от границите на конвенционалния театър. Не е и точно адаптация – романът служи като рамка, както споделя самият Йерней Лоренци, като извор на теми и идеи, които актьорите първо прегръщат, след това превръщат в свои и ги подаряват на зрителите.
Всичко започва почти документално – сякаш непринудено и естествено актьорите си разказват истории – свои спомени от детството, за бабите и дядовците, за тишината, която вече не чуваме, за времето на безгрижие и безвремие, за първите срещи с тъгата.
Носталгията е голяма тема в творчеството на Господинов и логично присъства в представлението.
Има нещо специално в спомените – независимо дали са твои, или чужди. Все пак личното ти минало изгражда колективното и в споделянето му се припознаваш.
Личните спомени изведнъж стават общи, появяват се снимки, предмети, аудиозаписи. Разбира се, историите не са само на актьорите – присъства и Господинов с цитати от книгата. Тук е мястото да кажа, че безспорен принос за представлението има актьорският състав. Режисьорът умишлено е подбрал палитра от различни хора, които да видим на сцената. Някои от тях ти въздействат само с присъствието си.
Тъгата се наслагва, тиктакащото, болезнено изплъзващо се време сякаш почти материално преминава през актьорите, чува се викът на минотавъра… Вик, който „дълбае тунели“, както пише Господинов, и не те оставя безразличен. Отвръщам поглед. Не мога да гледам. Едно изоставено дете… Димитър Николов е изключителен в ролята. Нишката, която преминава и през романа, умело е изведена на сцената и постигнатата образност въздейства на всички нива.
Представлението те разсмива и те разплаква. Въвлича те изцяло – дори по време на антракта.
Капсулите на времето за миг се отварят,
а Народният театър се превръща в дом на спомени. Накрая границите се размиват и няма разлика между зрители и актьори. Чувства се споделеност.
„Физика на тъгата“ е биография на един живот, или може би хронология на света, от мита за минотавъра до незнайното бъдеще. Спектакълът е като терапия, като изповед, след която ти става по-леко, защото тъгата ти е споделена. Това е кръстопът, където се пресичат „Физика на тъгата“ и „Времеубежище“ – именно в книгата за първи път се появява думата „времеубежище“, а накрая на представлението към публиката е отправена покана за обща капсула на времето.
Каквито и да са плюсовете и минусите (защото най-вероятно има и такива) на спектакъла, за мен „Физика на тъгата“ постига предназначението си – да те накара да съпреживееш,
да предизвика емпатия – и то в големи количества.
За да не забравяме, че сме хора. Хора със истории, спомени, болки, страхове, мечти и надежди. „Тъгата прави костите чупливи“, е цитат от романа. Душите също, бих добавила аз. Мисля, че „Физика на тъгата“ е представление, след което всеки, замислил се поне малко за душите, тъгите и чупливостта на другите – може да си тръгне поне малко по-добър. Поне за малко.
