Любо Киров: Ако се вижда интелигентен дизайн, значи има Дизайнер
Updated: Oct 1
Беше есента на 2022 г. когато четох книгата на Любо Киров и си подчертавах нещата, които ми правеха силно впечатление. Четях я с ясното съзнание, че цитатите ще ми послужат за вдъхновение, когато един ден го срещна. Не се надявах, че това ще се случи, не си мечтаех – имах твърда увереност, тоест – вяра. Не мога да обясня как или защо – просто сякаш го знаех. Няма да забравя първия ни разговор две години по-късно – непринуден, дълбок и някак близък. В последствие разбрах – Любо умее да приобщава хората – с музиката си или в обикновен разговор. И неусетно ставаш просто негов увлечен слушател.
Винаги съм харесвала музиката на Любо Киров. Тя е съпътстващ саундрак на живота ми почти откакто се помня. Смисълът и дълбочината на текстове му ме просълзяват, а искреността и голямото му сърце прозират във всяка песен и ме впечатляват.
Нали знаете онези моменти, в които или си влюбен, или толкова се вълнуваш за среща с човек, на когото се възхищаваш, че си глътваш граматиката и забравяш всичко. Е, така съм и аз, пишейки за и говорейки с Любо Киров. Мога да напиша много за него и творчеството му и все пак не знам какво точно… Може би е по-добре просто да оставя той да говори.
Любо е от хората, които безупречно знаят кои са и какво искат.
От личностите е, които те респектират, но не със студеното си далечно присъствие, а с целия талант, който носят, и щедростта, с която се раздават за хората около себе си.
Тази година Любо издаде нов албум. Подробно за него, през моите очи, може да прочетете ТУК. „Футурофония“ стана формалния повод да се срещнем, но всъщност в следващите редове ще прочетете разговора ни с Любо на теми, които са близки и до двама ни. Говорим си за егото, за това, че е по-трудно да си добър, отколкото лош, за избора да търсиш отговор, за въпросите и за вдъхновението отгоре. Ще се срещнете с един различен Любо Киров. Приятно четене!
Бях чула да наричат Любо „велик“, но той каза, че не обича тази дума. Замислих се колко неща в днешния свят наричаме велики.
„Думата девалвира като стойност, защото, ако наречеш 500 неща „велики“, кое всъщност е велико?“, започва Любо. „Велико би трябвало да е едно нещо, което е съвършено, а ние сме много далеч от съвършенството – не само като личности, но и в нещата, които правим. Велик може да е Господ, който казва, че е съвършен. Ако само Той е съвършен, само Той може да е велик. Съвършенството е константа, не може да бъде по-малко от 100%. Съвършената любов също е константа, не може да бъде по-малко или повече. По това познаваме, че само Един я притежава – това е Бог. Аз вярвам, че има такъв Бог, който е съвършен, без недостатък. Докато любовта преминава през нас, но не я владеем на 100%, което не означава, че не трябва да се стремим към нея. Това са клишета за любовта, но като се замислите няма нещо в историята, литературата, това, което са писали хората векове наред, което да може да я опише напълно.
Все още има форми, в които говориш за любовта, но не можеш да я разкажеш изцяло.
Какво означава това? Че тя е безкрайно голяма, а тогава може би е и съвършена. Съвършените неща нямат край – те са като характера на самия Бог. Той е безкраен. Това е нещо, което в телата си все още не можем да разберем. Трябва да минем в измерението на безкрайността, за да можем да разбираме какво значи тя. И за да усетим любовта в пълнота трябва да се отървем от греха. Стана теологично, но библейската философия за това е много вярна. Човек успява повече да се намира в любовта, отколкото да се изгубва. Дори понякога, когато се изгубиш, е по-добре твоите сили да свършат, за да може да усетиш каква е силата на любовта, която идва от друго място. Тогава се откриваш повече от всеки друг път, в който си искал да се намериш. Когато се откажеш да се напъваш самостоятелно с егото си, да се доказваш, и да се търсиш, можеш да се намериш истински. Защото се появява един друг Дух, който ти казва: „Аз те познавам по-добре, отколкото ти сам себе си“.
Говорейки за „велики“ неща и споменавайки егото, си мисля за славата в най-големите ѝ световни мащаби. Като популярна личност, питам Любо дали според него човекът е създаден да получава такава слава. Той казва, че талантът е много хубаво нещо, но славата не е за всеки, защото трябва да се издържи. Трябва да имаш характер. А как се създава този характер? В книгата на Любо (казах ви, че ми е и полезна, освен интересна) ясно може да се проследи неговия път и трансформация. Там има един цитат, който ме замисли.
Любо пише за себе си: „егото ми цъфтеше, а аз го поливах с алкохол до безпаметност“.
Как човек от това място стига до осъзнатата и зряла версия на себе си, с която аз разговарям днес? Отговорът на Любо отново е свързан с егото: „Трябва да разбереш, че някакви неща са се случили само в твоята глава. Ти си си мислил, че си нещо повече… Това е заблудата, в която човек изпада, когато вниманието към него му се случва за първи път. Започва да смята, че е много важен и после разбира, че това е само в неговата глава. Това, разбира се, може да се повтаря. Човек има възходи и падения, но трябва да пази тези моменти като пример. Да си кажеш: „А, това е същият момент като онзи и този път няма да се отдам на тази лабилна его заблуда“.
Точно за егото и човешкото си говорихме и по-рано. „Човек иска да е важен, всички да гледат него, неговата истина да е по-голяма от истината на другите. Това е егото, което не е обективно. Истината е много по-голяма отколкото това, което ти знаеш за нея“, смята Любо.
„Но някой хора цял живот си стоят в това състояние“, казвам аз.
И Любо отвръща: „О, да. Аз даже мисля, че хората на изкуството си задават повече въпроси по тази тема, отколкото някой, които не е в изкуството. Защото в други среди егото е „добро“ поведение в бизнеса да кажем, хората, които започват войни – там също има много голямо его. Убиваш другите, за да може ти да си отгоре – това е финален завършек на егото. Да премахнеш другите, за да останеш ти. Но хората на изкуството се замислят повече, че освен този свят има и друг, който е може би по-богат на смисъл. Плюс това – егото ще продължи само до края на материалния ти живот. Докато духовните ти настройки ти дават идея за вечен живот и след тялото.
Аз избрах да имам надежда за вечен живот, а не за кратък его престой“.
И тук вече ми става страшно любопитно да чуя лично от Любо за първата му среща с Бог, когото той постоянно споменава.
Той започва така: „Сега аз ти говоря с увереност, че това, което казвам – че има друг живот, че има Бог – е вярно. Когато се съмнявах в Него, го попитах: „Аз не вярвам, искам да ми дадеш знак, че Те има“. И когато абсолютно изведнъж ти се даде знание за тези неща – аз в такова състояние не съм бил и няма какво да ми го даде – нито изкуството, нито човек, нито книга, ти става ясно кое е истина и кое не. И тогава си зададох въпроса: „Как съм могъл да не се сетя?“ То е толкова логично. Но това се случи за секунди. Чудо, в което получаваш отговор на всички въпроси. И не просто разбираш всичко за секунди – не го вярваш, а го знаеш без съмнение.
Такова състояние ти изпраща Господ и сякаш ти дава да видиш света през Неговите очи.
Ако го помолиш, се случва и е страшно. Няма нужда от материални чудеса – да левитират предмети, някакви фокуси. Когато Духът влезе в теб, Той променя визията ти без това да е наложено от други хора. И си по-уверен, отколкото ако се случват материални чудеса. Аз нямам нужда да се случват големи чудеса, за да повярвам в Бога. Той ми праща знание и аз разбирам, че това е вярно. Такова е състоянието, не знам как да го обясня. То е като изчистване на цялото ти съзнание за секунда и поглеждане през други очи, които пак са твои, но не са виждали. Проглеждаш – от сляп ставаш гледащ“.
Макар Любо да разказва за този момент на свръхестествено знание, който е преживял, се съгласяваме, че има толкова неща, на които все още нямаме отговор. А аз, като човек, който обича да си задава всякакви въпроси за живота и да размишлява за отговорите им, питам Любо точно за това – за неотговорените въпроси.
„На места, когато Христос е проповядвал казва на апостолите: „И много други неща мога да ви кажа, но не сте готови да ги възприемете“. Можеш ли да обясниш на едно дете твоите занимания по висша математика? Може би ще дойде време, в което да му обясниш, но то трябва да порасне. Има храна за бебета, има и твърда храна. Същото е и с Бога. Затова Той е говорил в притчи – както ние четем приказки на децата си. Трябва да говориш с техния език, за да те разберат. Такова е отношението и на Бог към нас, като Той допълнително изпраща Духа Си, за да ни ги разяснява вътрешно. А, колкото повече Го търсиш за взаимодействие и връзка, когато търсим отговори и достигаме до тях, те стават наши преживявания.
Не е вярно, че колкото повече четеш, толкова повече вярваш.
Много хора четат всякакви книги, но това не значи, че стават добри. Има такива, които са чели Библията сигурно повече от мен и от теб, но това не означава, че вярват. Преживяването с Бога е нещо съвсем различно“.
А за неотговорените свои въпроси Любо казва: „Те са много. Например колко вселени има? А колко измерения? Как може да възкръсне човек? Много интересни неща. Или чудото на малката рана, която регенерира. Ние нямаме намеса – то се случва отнякъде. Ако ние не сме измислили закона, по който се случват дадени неща, а той е закон и се вижда интелигентен дизайн, значи има дизайнер“.
Темата за въпросите неусетно ни отвежда до търсенето на техните отговори. Според Любо не винаги получаваме отговор на въпросите си, защото трябва да бъдат запалени желанието ни за търсене и волята да избереш. „Казва се, че този, който търси ще намери. Трябва да проявиш лична воля – тя е Божието подобие. Защото има същества във Вселената, които нямат избор между добро и зло, а ние имаме“.
Говорейки за доброто и злото Любо добавя: „Това, което аз чувам в Неговите думи е: „Няма проблем, че ще бъркате постоянно. Въпросът е да не дойде моментът, в който спирате да се възмущавате от това, че бъркате“. Затова докато в теб има желание да се бориш с нещата, които не харесваш в себе си,
значи още правиш място на Бог.
Има хора с прегоряла съвест – колко интересен термин… Значи, че съвестта ти става дебела, изгоряла, нечувствителна. А тя е дадена да напомня, че има друг, Божий закон, който е в духа, като индикатор. Дори да не вярваш съвестта ти казва, че не е добре да се убива. Защо? Ти не вярваш в Бог, защо това да е лошо? Няма го моралния критерий. Лъвът убива антилопата и не се чувства зле. Би трябвало и аз, ако съм еволюционно същество да не се чувствам зле от това, че съм убил някого. Без да вярваме в Бог, съвестта ни казва, че това не е добро. Това значи, че Бог съществува без значение дали ти вярваш или не. Той не е Бог, защото ние вярваме в Него. Единственото, което ние можем да направим, е ние да продължим да съществуваме, заради Него“.
И тук обръщам внимание на Любо, на нещо, което той често казва и откровено ме впечатлява. В разговорите си, било то публични, или лични, той нерядко с абсолютна увереност споделя: „Бог ми каза“. „Това е човешка парафраза на това, което преди това е написано. Затова се нарича Божие Слово, защото е изказано. Той говори на всеки поотделно, но никога не се разминава с основните си идеи. Защото Той не се променя във времето“, казва той.
И в разговорите и в песните му си личи тази страна на Любо и смелостта, с която той я заявява, ме респектира. „Е какво ще стане, ще ме помислят за луд, че вярвам в Бога?“, с ирония пита Любо. „Това е толкова стара, безсилна стратегия, че отдавна не се плаша от това. Защо да ме е срам? Отворете същата книга, прочетете и тогава ми кажете: „Не те ли е срам да четеш тази глупост“. Кое е глупаво в нея? При условие, че хората са задвижвани само и единствено от любовта, а там пише, че Бог е любов. Какво е срамното на това?
Човекът, който вярва в Бога става силен, защото знае Кой е зад гърба му.
Аз говоря за някой, когото познавам. Може ли да си приятел с някой и да те е срам от него? Ако казваш: „А не, той не ми е приятел“, тогава какви приятели сте? Ако държиш на някого, не може да те е срам от него. Така че аз не бих загубил този приятел заради това, че на другите им е странна връзката ми с Него“.
Най-хубавото е, че Любо успява да вложи всичко това в творчеството си. Човекът, който седи срещу мен и ми говори откровено за връзката си с Бог, е същият артист, който на следващия си концерт ще излезе пред стотици хора и пълна зала, и ще направи същото. И като споменах концерт – предстоят финалните дати от турнето на Любо, за които той ми издаде съвсем малко. Сравнявайки връзката си с Бог с приятелството, той разказва: „Вчера трябваше да напиша нещо и не знаех какво.
След 15 минути го написах и се разревах като дете –
записах думите на микрофон, защото те ще откриват концертите. Той ми даде тези няколко реда като вдъхновение“.
Нямам търпение да бъда на концерта и да чуя тези думи, вдъхновени отгоре. А всъщност не носи ли всяко творческо вдъхновение частица от нещо небесно? Май не намирам по-добър начин да завърша текста…
