Кавлашко лято

Кавлак е най-обикновено, запустяващо село в района на Велико Търново. За повечето хора... За нас обаче Кавлак е много повече – синоним на безгрижно лято и място, което пази стотици спомени през годините.

Трудно се описва с думи, нещо което се преживява и усеща със сърцето. Базата, големият двор, палатките, плевнята, залезите... Стари селски къщи и няколко декара двор – „нищо особено“, би казал някой. И би бил прав.

Специалното всъщност са хората, емоциите и спомените, които имаш от едно място.

Така и то става специално. Неслучайно вместо „Отивам на лагер“, казваме „Отивам на Кавлак“ (да, знам, че не е правилно граматически, но животът понякога не се подчинява на граматиката). Та, какво ни връща всяка година ли? Защо е толкова сантиментално?

Това е място, където израстваш. Място, където искаш да се връщаш дори когато си „пораснал“. Място, където намираш приятели за цял живот, а понякога – и любовта. Там светлината рано сутрин пада по особен начин на полето. Там са едни от най-красивите залези над хълма. Там се събуждаш преди слънцето да се е усмихнало топло. И си лягаш, гледайки най-светлите звезди, които си виждал. Там, можеш да спиш и в полето с поглед към небето.

Това е място, където откриваш забравената наслада от живота извън телефона. Където изключваш ежедневните си аларми и шума на света, поне за няколко дни. Където с изненада виждаш, че батерията ти е пълна в края на деня и не усещаш, че си пропуснал нещо. Където да се наредиш за храна и да пиеш вода е възпято в песен. А искрите от любимия традиционен лагерен огън отлитат и се сливат със звездите.

Място, където удоволствията са в малките неща –

като това да береш плодовете директно от дървото, на което току-що си сложил хамака си. Място на свобода, простор за душата, приключения и усмивки. Място, което няма нужда от филтри. Където можеш да пееш с цяло гърло и да ходиш бос по тревата. (Има една страхотна пиеса на Дънкан Макмилан, в която героят прави списък с „Всички страхотни неща“. Та, това са моите, но списъкът може да продължава още и още…)

Когато свързваш едно такова място със себе си преди, с нещо, което не искаш да загубиш, с хора, които са били тук и сега – ти се струва, че някак времето трябва да спре. Да консервира смеха ни тогава, спомените и the inside jokes. Всичко ти се струва толкова ценно – трябва да остане в поколенията, в историята на лагера. Идват обаче хора след теб, които сега порастват, които сега създават спомените си и шегите, които само те ще разбират. Хора, за които ти си това, което преди време е бил някой друг за теб. Понякога си мисля, че е тъжно, но всъщност е много красиво. И това не е магия, не е енергийно поле – благодат е. Защото Авторът на историите ни е там и пише заедно с нас.